Съгласно легалната дефиниция, съдържаща се в т. 21 от § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), „Ползвател на платежни услуги“ е физическо или юридическо лице, което се ползва от платежна услуга в качеството си на платец или на получател, или и в двете си качества, като броят и видът на предлаганите в България платежни услуги е изчерпателно посочен в чл. 4 от ЗПУПС.

В този смисъл, независимо дали сте търговец/юридическо лице–титуляр на множество платежни сметки, по които ежедневно се извършват множество приходни (кредитни) и/или разходни (дебитни) платежни операции, или сте физическо лице с една платежна сметка, по която получавате трудовото си възнаграждение и от която извършвате комунални плащания, Вие сте ползвател на платежни услуги.

Многобройни са примерите от практиката, при които Ползвателят е останал неудовлетворен от предоставената му платежна услуга, респ. правата и законните му интереси са били накърнени от действията и/или бездействията на доставчика на платежната услуга, който в масовия случай е Банка, по смисъла на чл. 2 от Закона за кредитните институции. Изпадайки в подобно положение, много от ползвателите на платежни услуги – физически и/или юридически лица, се примиряват без основание с така създалата се ситуация, поради ред причини, най – често срещаните от които са: липса на експертни познания в областта, предварителна песимистична нагласа за изхода на спора, липса на финансов ресурс за заплащане на съдебни разноски.

Действащият Закон за платежни услуги и платежните системи предоставя възможност всички спорове между ползватели и доставчици на платежни услуги, попадащи в обхвата на чл. 4 от ЗПУПС и ненадхвърлящи сумата от 25 000 лева, да бъдат разрешени в разумно кратки срокове при спазване правилата на опростена процедура, наречена Помирително производство. Провеждането й се осъществява съобразно разпоредбите на Правилника за дейността на Помирителната комисия за платежни спорове (Комисията). Тук е мястото да се отбележи и правилото на чл. 2, ал. 7 от Правилника на Комисията, че същата не се произнася по претенции на ползватели на платежни услуги за претърпени от тях неимуществени вреди, неоснователно обогатяване и непозволено увреждане, които могат да се доказват по съдебен ред.

По начало, инициатор за започване на Помирителното производство е физическото или юридическото лице-ползвател на платежната слуга, който смята, че правата му са били накърнени от доставчика във връзка с предоставената платежна услуга. При взимане на решение дали да се стартира или не Помирително производство, е важно да се подчертае правилото на чл. 10, ал. 1 от Правилника за дейността на Комисията, което гласи, че производството пред Комисията е безплатно за страните и те не заплащат такса за разглеждане на спора-поемат единствено направените от тях разноски за представителство, вещи лица, прводи и др.Участието на адвокат не е задължително, но страните биха могли да се обърнат към юрист с цел експертно мнение и правна помощ.

 Задължително условие,  преди  да бъде започнато  производството пред Помирителната комисия,  е недоволният ползвател да е довел до знанието на доставчика на платежната услуга от какво и защо е недоволен, с други думи, ползвателят следва да е подал възражение пред обслужващия го доставчик на платежни услуги.В случай, че не е използвал първо правото си да разреши спора директно с доставчика на платежни услуги, това се явява основание за отказ на Комисията впоследствие да разгледа искането на Ползвателя.

 При спазване на установеното в чл. 127 от ЗПУПС, всеки доставчик на платежни услуги е длъжен, в рамките на вътрешните си правила, да предвиди процедура за подаване на възражения, решаване на спорове и определяне на обезщетения във връзка с предоставянето на платежни услуги. Доставчикът е длъжен да се произнесе по възражението в 14-дневен срок от подаването му, като в случай, че това не се случи или ползвателят на платежната услуга не е удовлетворен от отговора, едва тогава последният има право да адресира  Помирителната комисията с писмено заявление, в което да изложи претенциите си. Заявлението може да бъде подадено и по електронната поща или онлайн чрез интернет страницата на Комисията за защита на потребителите. В ал. 3 на чл. 12 от Правилника е посочено какво следва да бъде посочено като информация в заявлението, като към него се прилагат и всички документи, относими към изясняване предмета на спора, включително и решението на доставчика на платежни услуги, ако има такова. В случай, че заявлението съдържа всички необходими реквизити и не е налице някоя от посочените в чл. 16 от Правилника предпоставки за прекратяване на производството, Председателят на Комисията образува с разпореждане Помирително производство. Чл. 17 от Правилника регламентира редът и сроковете за размяна на книжа между страните по спора, като съгласно установеното в чл. 20 от Правилника на Комисията, последната разглежда спора по същество в двумесечен срок след изтичане на сроковете за получаване на всички документи, становища и събиране на доказателства.

След разглеждане на спора по същество, Комисията изготвя и приема писмено помирително предложение, което се изпраща на страните в петдневен срок от изготвянето му, като заедно с това, страните се уведомяват и за правото си да отхвърлят или приемат предложението, за правните му последици и за това, че така представеното им помирително предложение не изключва възможността за защита по съдебен ред,  ако споразумението се сключи, но някоя от страните по него не изпълнява задълженията си. Изричното, безусловно и цялостно приемане на предложението от двете страни, има сила на споразумение между тях. Важно е да се подчертае правилото на чл. 27 от Правилника, постановяващо, че Комисията не разглежда повторно спорове между доставчици и получатели на платежни услуги, за които е постановено помирително предложение, независимо дали страните са го приели, или не.

В допълнение на гореизложеното,  Правилникът за дейността на Помирителната комисия за платежни спорове предоставя още една допълнителна възможност, от която страните могат да се възползват, а именно – да придадат изпълнителна сила на така сключеното между тях споразумение, постигнато в помирителното производство, като го предоставят за одобрение пред компетентния съд.

/Статията представлява авторски коментар по засегнатата тема и не е изчерпателна. Във всеки конкретен случай, следва да се обърнете към юрист или адвокат, с цел изясняване на казуса от всички страни/

Законът предвижда една спефицична хипотеза на прекратяване на поръчителството, като същата се извежда от тълкуването на разпоредбата на чл. 147 ал.1  изр. първо от ЗЗД и се доизяснява от съдебната практика. В цитираната разпоредба Законът за задълженията и договорите сочи, че: поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на 6 месеца.

Тази разпоредба следва да се в тълкува в следния смисъл: ако кредиторът не е предявил иск против длъжника в течение на 6 месеца от падежа на главното задължение, то поръчителството ще се погаси–отговорността му ще отпадне. Представената възможност е изключително ценна за поръчителя и следва да бъде проследявана във всеки конкретен случай, за  да бъде приложена, при наличието на законоустановените предпоставки.

Какво приема Върховен касационен съд в съдебната си практика? Съдебната практика по приложението на чл. 147 ал.1 изр.първо от ЗЗД отговаря на няколко важни въпроса:

1. Кога започва да тече срокът по чл. 147 ал.1 от ЗЗД?

Законът сочи, че срокът започва да тече след падежа на главното задължение.Това предполага, че в самия договор следва ясно да е  регламентиран падежа на главното задължение. Доколкото най-често срещаната хипотеза е поръчителството при условията на банков кредит, то тук следва да се посочат следните особености:

ВКС в редица свои решения категорично приема, че що се отнася до договорите за банков кредит,  банката-кредитор задължително следва да е довела до знанието на длъжника обстоятелството, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем чрез изпращане на уведомление за това и 6-месечният срок започва да тече от получаване на уведомлението от длъжника. По този начин срокът, съгласно постоянната практика на ВКС, започва да тече след уведомяване на длъжника и поръчителя за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.

Тук следва да се каже това, че тази съдебна практика на практика е в ущърб на едно  евентуално възражение на поръчителя по чл. 147 ал.1 изр. първо по ЗЗД, доколкото началният момент на 6-месечния срок се поставя в зависисимост не от ‘‘падежа на главното задължение‘‘,  както сочи законът, а от активните действия на банката-кредитор, която следва да изпрати уводомление за настъпилата предсрочна изискуемост, за да започне срокът да тече.

    2. Какъв е характерът на срока по чл. 147 ал.1 от ЗЗД?

Срокът е преклузивен, което означава, че с изтичането му се погасява самото поръчителство. В случай, че срокът е изтекъл към момента на подаване на заявление по чл. 417 ГПК или предявяване на иск, то това е основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение в първия случай, а във втория-искът ще бъде недопустим и производството следва да се прекрати.

    3.Какви са правните последици от изтичане на срока по чл. 147 ал.1 от ЗЗД?

В най-често срещаната хипотеза, в казуса с  банката-кредитор, същата упражнява правото си, като подава заявление по чл. 417 от ГПК  в заповедно производство. По този начин тя се снабдява със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, в които като длъжници фигурират главния длъжник и поръчителя. При проверката, която заповедният съд извършва, следва да бъде съобразено постановеното в т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014г. на ВКС, а именно: ‘‘Не са налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.‘‘.

С други  думи, съдът  следва да прецени дали е изтекъл преклузивния срок по чл. 147 ал.1 от ЗЗД и да откаже да издаде заповед за незабавно изпълнение срещу поръчителя, ако това е така. В противен случай, поръчителят може, след като получи призовката за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител, да подаде възражение, както и да депозира частна жалба против разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение в двуседмичен срок. Частната жалба против разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение може да се основава обаче единствено на съображения, извлечени от актовете по чл. 417 ГПК, т.е.на такива съображения, касаещи редовността на документа от външна страна и обстоятелството дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. В този смисъл, основно практическо значение има депозирането на възражение от поръчителя, за да може да се инициира производство по чл. 422 ГПК с цел разглеждане на въпроса за отпадане отговорността му  поради изтичане на срока по чл. 147 ал.1 изр.първо ЗЗД.

/Статията представлява авторски коментар на адв.Светослава Ангелова по засегнатата тема и не е изчерпателна. Във всеки конкретен случай следва да се обръщате към адвокат, с цел обсъждане на казуса от всички страни/

 

 

Към поръчителството е необходимо да се подхожда с внимание и информираност за това какви точно  са неговите правни последици. Често хората стават поръчители на свои близки и приятели с убеждението, че техният подпис представлява просто една формалност, за да бъде отпуснат банков кредит или даден заем на лицата /в най-честата хипотеза/, за които поръчителстват. Впоследствие остават изненадани, когато започнат да получават призовки за образувано дело срещу тях от съда или от съдебния изпълнител. Както във всички сфери на живота и правото, необходимо е да се намери баланс в правата и задълженията на кредитора, длъжника и поръчителя. Кредиторът има интерес от това да разполага с гаранция, че паричните средства ще бъдат върнати /задължението ще бъде изпълнено/   и  поръчителството  отговаря на тази нужда, защото:

1. Поръчителят е солидарно задължен заедно с главния длъжник – това практически означава, че кредиторът има право да иска изпълнение на цялото задължение, съобразно договореното, както   от главния длъжник, така и от поръчителя. Поръчителят  също се превръща в длъжник с подписване на  писмения договор, като Законът за задълженията и договорите, теорията и съдебната практиката сочат, че между кредитора и поръчителя съществува отделно правоотношение.
2. Поръчителят отговаря за изпълнение на задължението на друго лице – главния длъжник, който получава паричните средства,  в примера с договор за банков кредит.
3. Поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнение на задължението – както за главницата, така и за лихвите, включително и за разноските. Това е така, защото поръчителят отговаря в общия случай за това, за което се е задължил главният длъжник, освен ако не се е задължил за по-малко или при по-леки условия, което е допустимо съгласно Закона за задълженията и договорите.

       Какво означава на практика, че поръчителят ОТГОВАРЯ?

Това означава, че поръчителят отговаря имуществено – в случай, че се стигне до съдебно изпълнение от съдебен изпълнител, то спрямо поръчителя могат да бъдат прилагани всички допустими от закона изпълнителни способи по изпълнително дело – възбрана върху недвижим имот с цел продажбата му, запор на възнаграждение по трудов договор, запор на вземане/запор на банкова сметка, запор на дял от търговско дружество, опис на движими вещи по постоянен адрес, запор на МПС и всички други установени в закона способи, като посочените са най – често прилаганите от съдебния изпълнител.

Когато срещу поръчителя се образува изпълнително дело, той става   длъжник по изпълнително дело, ведно с всички произтичащи от това законови последици, посочени по-горе. Това е  много притеснително за хората, особено в хипотезата, когато главният длъжник не изпълнява изобщо/причините за неизпълнението могат да бъдат разнообразни, обективни и субективни/. Поръчителят може да  избегне изпълнението срещу собственото си имущество и активи, ако вземе решение  да изпълни задължението на главния длъжник. След това той има право да встъпи в правата на кредитора и да иска изпълнение от главния длъжник. Встъпване в правата на кредитора признава както материалният закон – чл. 146 на Закона за задълженията и договорите, така и процесуалният – ГПК, в хипотезата на вече образувано изпълнително дело по смисъла на  чл. 429 ал.1 от ГПК. По този начин поръчителят придобива право да събере от длъжника сумата, която е заплатил, като се възползва от обезпеченията, които кредиторът има срещу главния длъжник.

В този смисъл, преди поръчителят да изпълни, ценно е да провери щателно, използвайки събраните данни по изпълнителното дело например,  дали главният длъжник разполага с имущество и активи. Много често се оказва, че главният длъжник няма регистрирани трудови договори, няма банкови сметки, не разполага с движими или недвижими вещи, или обобщено – не са открити права върху вещи и вземания. В тази хипотеза, с изпълнение на задължението  поръчителят може да се освободи от тегобата на това да отговаря по изпълнително дело, но да изпадне в голямо затруднение след това да събере парите си от този, за когото е поръчителствал и на когото е платил дълга. Във връзка с това, считам, че независимо от близките отношения между поръчител и длъжник, доколкото обикновено се касае за такива, е добре поръчителят още при подписване на договора  да разполага с информация /формална или неформална/ относно имущественото и материално състояние на лицето, за което поръчителства.

Разбира се, дори това предварително знание не му дава гаранции – от момента на подписване на договора за кредит и поръчителството до момента на  образуването на изпълнително дело от кредитора,  минава понякога период от няколко години. За тези няколко години, длъжникът, би могъл да изпадне в затруднено имуществено положение,  да се разпореди със  свои недвижими имоти, да не разполага с дялови участия в търговски дружества, да е прекратил трудовото си правоотношение и т.н. , включително да е заминал за чужбина и да не може да бъде намерен.

Всичко геореизложено сочи, че към поръчителството е нужно да подхождаме разумно, информирано, с доза предпазливост, за да можем да намерим баланс между  охраната на собствените ни права и  запазването на добрите взаимоотношения между поръчител и длъжник за в бъдеще.

/Статията представлява авторски коментар на адв.Светослава Ангелова по засегнатата тема, която не е изчерпателна и разглежда най-общо въпроса за поръчителството. Във всеки конкретен случай, следва да се консултирате с юрист или адвокат, с цел обсъждане на казуса от всички страни/.